Ужасите на комунизма

Пастор Митко Матеев е роден на 11 януари 1909 в Горна Митрополия. Като строителен работник посещава частната вечерна гимназия на д-р Гаврийски и се дипломира в Трета мъжка гимназия. През есента на 1926 заминава да следва в Германия и става студент в евангелската богословска семинария във Вернигероде. През 1927 продължава следването си в Рига, Латвия, в протестантската висша семинария. През 1928 се завръща в Германия, за да завърши богословското си образование във Виденест през 1930. След следването и дипломирането си през 1931 пастор Митко Матеев се завръща в България и служи в евангелска баптистка църква в Горна Митрополия и София. Само за 5 години, до средата на 1935 п-р Матеев организира духовната и социална работа на 26 църковни общества.

До арестуването му от Държавна сигурност и началото на репресиите и процесите срещу евангелските християни (194 , Митко Матеев е пастор в евангелска баптистка църква в София на ул. Осогово 63. П-р Матеев лежи в затвори и концентрационни лагери заедно с други бележити български общественици, политици и духовни лидери на трите християнски клона у нас. Освободен през 1961 той остава под наблюдение и контрол на ДС, без право на нормална работа, заклеймен като враг на народа и комунистическата държава.

През есента на 1971 той успява да премине нелегално през границата и след много перипетии се озовава във Виена. Като емигрант Митко Матеев не спира да информира западната общественост за репресиите и действителността в България. 1972 започва да води сказки и информационни лекции в университети, църкви и пише в различни медии за режима в България. 1973 на немски език издава първата си книга “С Исус в Дяволската килия” със свидетелства за процесите над евангелските пастори и католическите свещеници, с първоначален 30 000 тираж книгата намира голям отзвук на немскоезичния литературен пазар. 1974 излиза втората му книга “Терорът в Червения рай”, с много повече факти и документи на холандски език. Всички средства от изданията и дарения пастор Матеев събира в специален фонд за подпомагане на Преследваната Църква зад Желязната завеса - чрез канали се доставят Библии, помага се на семейства на затворени и убити християни от трите деноминации в България. От 1977 п-р Матеев живее в Канада, където издава през 1980 първата си книга на английски език “Документи от мрака”. Тя се преиздава в Канада и се издава и в САЩ. До 1988 издава и други книги на английски и руски език за репресиите над Църквата в Бъглария и над християни в други комунистически държави, за които събира документи и свидетелства от емигрирали жертви и близки на жертви.



х х х

Комунистическият режим бе изправен пред голяма дилема. Религиозни мотиви не можеха директно да се използват, за да ни изправят пред съда и осъдят. Народното мнение в и извън страната щеше да го формулира като религиозно преследване. Затова обвиненията трябваше да бъдат от криминален характер като шпионаж, заговор против държавата, контрабанда, тайна връзка с империалистическите сили и пр. Всякакви методи на изтезания и заплахи бяха използвани, за да позволят на правителството да играе тази дяволска игра с нас и със света.

Използвайки варварски за 20-ти век средства, те приложиха всичко възможно и успяха да сломят нашите характери и воля. Под ръководството на престъпника - министър на вътрешните работи Антон Югов, група от мъчители-садисти, водена от Стефан Богданов, началник на ДС, препарираха 15-те водещи евангелски пастори за тяхната игра в ужасно инсцениран процес.

Единичните килии, в които ни натикаха, бяха влажни и пълни с въшки и дървеници. След няколко дни посред нощ се отвори с трясък желязната врата на килията. Чух заповедта на двама агенти в цивилно облекло: „Излизай!”. Едва прекрачил прага на килията, получих страшни удари с гумени палки по главата.

Откараха ме в един от коридорите на затвора. Там ме обърнаха с лице към стената на около 70 сантиметра отдалечен и ме заставиха да опра стената с двата си показалеца. Зад мен почнаха да се движат с гумените си палки в ръце двамата агенти. След доста дълго време започнах да отпускам ръцете си надолу и да мърдам изморените си крака, като същевременно заявих, че не мога вече да издържам в това напрегнато положение. Едва казал тези думи, получих страшни удари по главата и ругатни. Независимо от нанесените удари и хули, аз ги молех да ме отведат до клозета поради моята естествена нужда. В отговор на тази молба агентите-садисти започнаха още по-силно да ме бият и с ритници в гърба ме повалиха на циментовия под, продължавайки да ме ритат, бият и ругаят. Не можах да издържа и се изходих и уринирах в собствените си дрехи. Явно е, че в едно такова състояние засмърдях. Садистите обаче продължиха да ме бият и ругаят. Най-после заповядаха да ставам. Така усмърдял се, бях натикан обратно в килията.

Не съм в състояние да опиша ужаса и трагедията, прекарани в такова положение цели три денонощия, без да ми дадат възможност да отида до клозетите. На следвашия ден ме обковаха в белезници и цели седем денонощия не отвориха вратите и не ми дадоха отново възможност да отида до клозетите.

Почти полуумен, обезобразен, лежащ в собствената си мръсотия, с подути ръце и крака, не ми оставаше нищо друго, освен да крещя да ми освободят ръцете и да ме отведат до клозетите. Ченгетата, слуги на комунистическата диктатура отвориха изведнъж килийната врата. С най-мръсни думи и бой ме откараха в клозета. Развързаха ми ръцете и ми заповядаха да съблека усмърделите си дрехи. Без да ми позволят да се измия. Гол ме откараха обратно в смрадливата килия. След това ми донесоха ‘затворническо” облекло и заповядаха да го облека мръсен.

След една „почивка” от два дни на дажба 200 грама сух плесенясал хляб и едно канченце замърсена солена вода, на третия ден ме откараха в една голяма полутъмна стая. Там седяха четирима души в цивилно облекло. Те ми заявиха, че са следователи и че са дошли да помогнат в следствието. Подадоха ми приготвено от тях на пишеща машина „самопризнание за шпионаж и предателство в полза на западните сили”. Те даже ме съветваха веднага да подпиша това “самопризнание”, за да ми се облекчи положението. Обещаха ми, че веднага ще бъда пуснат на свобода… Каква гавра! Това бе едва началото на трагикомедията на българския пасторски процес.

След като не подписах това приготвено от тях „самопризнание”, агентите кръвожадни комунисти ме откараха с бой и ритници обратно в смрадливата килия. Малко след това се отвориха вратите и други нови агенти на ДС влязоха. Те ме вързаха с краката нагоре за железните решетки на малкото килиено прозорче и със силен трясък затвориха вратата. От всички килии на този адски трети етаж се чуваха страшни стенания, викове и писъци. Спомням си, че и аз, висящ, бях започнал да ридая и да викам, колкото ми глас държеше. За да заглушат страшния рев и писъците на жертвите си, кръвожадните комунисти бяха докарали в двора на затвора силни дизелови мотори и ги бяха оставили да бръмчат мощно продължително. Колко време съм ридал и крещял, виснат с главата надолу, не си спомням. Възможно е да съм бил вече в безсъзнание, защото когато дойдох на себе си, се намирах на мръсния под на клозет, където ме заливаха с леденостудена вода, за да се свестя.

Този род издевателство и садизъм продължи пет денонощия. Тук е необходимо да отбележа, че при всяко завързване с краката нагоре слушах монотонен глас от инсталирания в един от ъглите на тавана високоговорител: „аз съм шпионин…, аз съм измамник и предател…”, докато припадах, висейки, в безсъзнание.

След това петдневно мъчение и издевателство ме отведоха в изящно обзаведена канцелария на началника на трагикомедията - Стефан Богданов. Там стояха главните лакеи на московската диктатура: министърът на вътрешните работи Антон Югов, Георги Чанков, Георги Тасев, Васил Гаврилов, Петър Петров и Цветко Анев. Тези ми поставиха ултиматум веднага да се призная за шпионин и предател в полза на западните велики сили, иначе няма да излезна от затвора жив. Реагирах най-енергично, заявявайки им, че не съм шпионин и предател, но въпреки това е дадено нареждане да ме арестуват и подложат на тези издевателства и садизъм. Антон Югов стана от стола си, изруга ме най-вулгарно и ми забрани да говоря. Обърна се към Стефан Богданов и му заповяда: „незабавно го отведи в килията му и го научи как да се държи пред министъра на вътрешните работи”.

Жестокостите продължиха с още по-голям садизъм и издевателства. В следващата нощ се отвори тежката врата и садистите от Държавна сигурност заповядаха отново: „Излизай!”. Едвам прекрачил прага на килията, ме нападнаха и почнаха да ми нанасят тежки удари по главата. Натикаха ме в една голяма стая, където на разстояние около 35-40 сантиметра от стената бяха поставени грамадни тежки маси, на които имаше дълги, плътни дървени летви. Блъснаха ме между стената и масите. Поставиха ми ръцете под летвите, така че пръстите ми да бъдат във въздуха и силно притиснаха летвите върху ръцете ми и ги завързаха. От силни болки започнах да рева и да викам. За да ме заставят да млъкна, насочиха срещу мен гумен маркуч и пуснаха силна струя вода. Малко след това влязоха още няколко садисти, приближиха се до пръстите ми и започнаха да забиват в живеца под ноктите ми дълги, тънки струнени игли. Свестиха ме със студена вода и ме откараха в килията. Този вид издевателство и садизъм бе проведен три пъти над мен, като третия път Богданов лично забиваше иглите.

Няколко дни след тези мъчения бах откаран в канцеларията на Богданов. Там имаше трима души „следователи”, както ми каза Богданов, като същевремнно ме предупреди, че ще дойдат и “другари” от съда, за да се завърши следствието ми. Също ме предупреди, че е крайно време да подпиша самопризнания за шпионаж и предателство… Още незавършил предупрежденията си, аз понечих най-енергично да протестирам пред него срещу тези техни фантастични обвинения и срещу адските издевателства и садизъм, провеждани над мен. С пистолет в ръка, насочен срещу мен, Богданов ми забрани да говоря повече и заяви, че ако и пред “другарите от съда” си позволя да протестирам, то той ще нареди да бъда „възнаграден” със специална възпитателна дажба… В този момент в канцеларията му влязоха Антон Югов, Георги Чанков, Цветко Анев, Георги Тасев и държавният адвокат Тодор Цаков.

Антон Югов към Стефан Богданов: „Готово ли е всичко за приключване на следствието?”, Богданов: „Нека другарят адвокат му прочете самопризнанието и да се подпише, всичко е готово.” Адвокатът прочете приготвеното от него на пишеща машина “самопризнание”: „Аз…”Х”, се признавам за виновен в това, че след Втората световна война до моето арестуване от следствените власти бях шпионин, предател и изменник на родината в полза на Америка, Англия и Франция…”. „Това не е вярно! Това е ваша клевета и лъжливо обвинение срещу мен. Никога не съм бил шпионин и…” - възразих аз. Адвокатът ми заяви: „Вие знаете, че аз съм държавен адвокат. Ще Ви дадем три седмици време, за си помислите и признаете вината!” Хората от съда, за които Богданов ме бе предупредил, и държавният адвокат станаха и напуснаха канцеларията му. Богданов даде веднага нареждане на агентите си да ме откарат в килията…

Изнемощял и гладен се проснах на циментовия под в килията полумъртъв. Колко време съм лежал или спал в полусъзнание, даже и днес не съм в състояние да кажа. Спомням си само, че когато дойдох на себе си, се намирах проснат в клозета, обливан с леденостудена вода… Садизмът, гаврата и издевателствата на кръвожадните слуги на диктатурата продължиха. Извратените умове на тези агенти на ДС с всеки изминат ден измисляха все нови и нови варварски мъчителни методи. В продължение на един месец всяка нощ извеждаха по двама от нас и ни хвърляха на циментовия под в клозетите.

Там ни събличаха голи и ни обръщаха с гръб на цимента. Разпъваха ни ръцете и краката и ги завързваха на колове, забити в дупки на циментовия под. После няколко садисти идваха един след друг да уринират и да се изхождат върху нас. Със своя садизъм и издевателства извратените умове на тези престъпници стигнаха дотам, че ме хвърлиха жив на едри плъхове, за да ме гризат. Няколко нощи подред ме извличаха от килията, събличайки ме гол и през една дупка на големите циментови тръби за изтичане на градските мръсотии ме хвърляха вътре в тях. В тези мръсотии се намираха голямо количество едри водни плъхове. Същите веднага налитаха на живо месо, да ми гризат краката и плътта. С последни усилия, цапайки в мръсотията се браних от плъховете. Страшно ревях и крещях, по някое време садистите ми подхвърляха дървени летви. Излязъл от тази дупка, садистите с железни вили ме бодяха и натикваха да „се измия” в клозетите. С последни усилия се задържах над клозетните дупки и с едва течаща вода от един малък маркуч се „измивах”. Едва държейки се на крака, падах на циментовия под. Садистите ‘следователи” с ругатни и ритници ме караха да ставам и с железните вили ме тикаха обратно в килията. Хвърляха ми затворническото облекло, донасяха ми мизерната дажба плесенясъл хляб и замърсена солена вода.

След няколко дни, вече през деня, вратата се отвори и пред мен застанаха двама души в бели престилки, „лекари”, за да ми бият инжекции. Какви инжекции са ми били тези ‘лекари” нямам представа. Спомням си обаче, че след съвсем кратко време изпадах в безсъзнание. Когато идвах в съзнание, се намирах в клозетите на циментовия под, заливан със студена вода. След което пак ме натикваха в килията.

След една седмица „почивка”, оставен на прословутата дажба 200 грама плесенясъл хляб и смърдяща солена вода, пак ме отведоха при Богданов в неговата канцелария. Там седяха трима души. Единият от тях ми прочете пак написан „образец на самопризнание” и ми предложи да го подпиша, като Богданов добави: „Ако такова признание беше подписал още в самото начало на твоето задържане, щеше да си вече свободен.”

С последни усилия станах прав и му отговорих: “Всичко, което правите срещу нас, евангелските пастори, е ваша измислица, фалшификация и нагла лъжа. Ние никога не сме били шпиони.” Като кръвожадни зверове, като безумни животни, скочиха Богданов и неговите помощници и с удари по главата и ритници в стомаха ме повалиха на пода и ме биха до самозабрава. В такова пребито състояние, полужив, ме завлякоха в килията и ме хвърлиха на циментовия под.

Тъй като не бях пушач, агентите упражниха над мен и следния метод. Повече от седмица ме държаха гладен в килията, не ми даваха и мизерната дажба, биеха ме и ми оставяха на 24 часа по една кутия цигари и кибрит и ме наблюдаваха какво ще правя. Една нощ, след като бяха спрели опита с цигарите, понеже не видяха резултат, чух жестокия глас на едно от ченгетата: „Излизай!”. Откараха ме долу в затворническата кухня, където на печките се намираха две големи тенджери, пълни с преварени яйца в гореща вода. Взеха две и ми сложиха по едно под мишниците, като с голяма сила ми притиснаха ръцете към хълбоците. От жестоката болка припаднах. Свестих се захвърлен на пода на килията ми.

След две денонощия пак се отвори тежката желязна врата със силен трясък и чух зловещ вик на садистите: “Излизай!”… Откараха ме в мазето в едно „специално помещение”. В една от стените бяха вградени карцери с малки врати, във вътрешността на тези карцери се показваха остри пирони. Съблякоха ме гол и ме блъснаха в един от тези пиронени карцери. На вратата имаше малка дупка, през която можеше да се диша. Обкръжен от острите пирони, не можех да помръдна, за да не се нанижа на тях. Разстоянието между пироните и тялото ми едва ли имаше и два сантиметра.

Нямам думи да опиша страданието и ужаса, изживяни в този карцер… Колко време са ме държали там не мога да определя. Помня само, че когато садистите отвориха вратата, се строполих полумъртъв на циментовия под. По едно време почувствах силни ритници в хълбока за „свестяване” и страшни викове и ругатни: „Ставай, изменник! Предател! Сега ще ти изпием кръвчицата!”… Ето защо ги наричам „кръвожадни комунисти”.

Отново ме завлякоха във влажна и пълна с въшки и дървеници килия. Отново на мизерната дажба от 200 грама плесенясъл хляб и замърсена солена вода. В една дъждовна нощ се отвори тежката врата и чух гласа на един от агентите: „Излизай!” Едвам прекрачил прага на килията се озовах пред двама садисти с железни вили, които ме бутаха и прекараха през мазето, те ме изведоха в задния двор на затвора. Поставиха ме на разстояние около два метра от високите каменни стени. Там бяха нарисувани с бели черти нещо като стълби и на тях малки човешки фигури, които уж се катерят и изкачват по стълбите. На недалеко разстояние зад мен бяха няколко души от така наречената вътрешна охрана. Един от тях излезе пред мен и ме запита: „Какво виждаш нарисувано на каменния зид?”. „Стълба и на нея малка човешка фигура”, му отговорих аз. „Браво! Ей сега ще те освободим да си отидеш вкъщи!”, каза той. От средата на охраната излезе с шмайзер в ръка най-високият от тях (по-късно научих, че прякорът му е „Чичето”). Той ми заповяда: „Напред към стената! Изкачавай се по стълбите и бягай! Бягай, отивай си вкъщи!”… Всеки разумен човек разбира каква кошмарна подигравка е това. Аз не се помръднах от мястото ми да се „изкачвам”. Охраната се нахвърли върху ми със силни юмручни удари по главата и ритници в хълбоците, проснаха ме на земята и ме биха почти до смърт. Завлякоха ме полумъртъв в килията, след това - пак на „почивка” на мизерната дневна дажба.

Извратените, вулгарни слуги на московската диктатура в България не се спираха пред нищо.

На 1 януари 1949 година сътрудниците на Богданов отвориха с трясък желязната врата на килията ми и извикаха: “Хайде, ставай, излизай, шпионин!”. Беше вече решено - да ме вкарат в специален карцер - Дяволската килия - циментова стая със специални съоръжения и водни тръби, монитирани на тавана, от които капеше леденостудена вода. Пред вратата на същата стоеше вече самият Богданов с двама негови колеги, комунисти от Москва. Той държеше отново в ръката си приготвеното „самопризнание”, написано от служителите на пишеща машина. Подаде ми писалката си да подпиша и ми каза: „Даваме ти последна възможност да подпишеш самопризнанието, иначе ще полудееш тук и ще умреш в тази килия.” „Г-н Богданов, Вие знаете вече, че не приемам да се подпиша за деяния, които никога не съм извършил. Г-н Богданов, и Вие сте човек, и Вие имате съвест…” - опитвах се да му кажа още нещо, но той заповяда веднага на сътрудниците си да ме съблекат гол и да ме натикат в Дяволската килия и изчезна с двамата си съветски колеги. За мъките и ужасите, прекарани в тази килия нямам сили и подходящи думи, за да ги опиша… Само колегите, пасторите Васил Зяпков, Никола Михайлов, Йончо Дрянов и Янко Иванов, които също минаха оттам, знаят какво беше… По-късно пастор Васил Зяпков ми каза: „Митко, това, което преживях в Дяволската килия, беше най-страшното нещо…”.

Пастор Митко Матеев